По сцена житейска вървя... понякога тичам
В театъра житейски на съдбата,
най-мъчна роля си избрах,
да бъда майката, която
не ще допусне майчин грях.
Аз зная колко е отговорно
да си жена в този грешен свят,
но майката, дори нещастна
е майка. След това жена.
Обичах до болка и вярвах,
ще устоя пред... любовта.
Не бива казвах си. И тръгвах.
Оставях всичко и всеки навън.
С треперещи ръце затръшвах
вратата зад себе си в тъмното.
Самичко там се спотаяваше
едно безумие на разум мой.
Аз тичах с всички сили,
без да се обръщам. Напред!
Във къщи. У дома!
По пътя ми високо светеше
и в очите ми грееше слънцето.
Животът е пред мен, си казвах.
Пулсира. Сгрява ме. Искри.
Кажи ми, слънце, отвисоко.
Само това ми кажи.
Кога започва любовта, единствената.
И свършва ли някога Тя?
Но си повтарях, колко отговорно е
да си жена във този свят,
защото зная, че майката,
дори нещастна, е Майка.
След това жена.
© Миночка Митева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Много силен стих, Миночка! Поздравления! А за философията в него съм на особено мнение: майката трябва да не забравя жената в себе си именно за да не бъде нещастна, защото край нещастни родители растат нещастни деца, а ако родителите са щастливи, децата раснат уверени, с възгледа, че дори не всичко в живота да е наред, човек може да е щастлив.
-
!❤
-
"...но майката, дори нещастна
е майка. След това жена."
Но нали тя първо трябва да е жена, за да стане майка?
Хареса ми. -
Нямам думи!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
