По сцена житейска вървя... понякога тичам
В театъра житейски на съдбата,
най-мъчна роля си избрах,
да бъда майката, която
не ще допусне майчин грях.
Аз зная колко е отговорно
да си жена в този грешен свят,
но майката, дори нещастна
е майка. След това жена.
Обичах до болка и вярвах,
ще устоя пред... любовта.
Не бива казвах си. И тръгвах.
Оставях всичко и всеки навън.
С треперещи ръце затръшвах
вратата зад себе си в тъмното.
Самичко там се спотаяваше
едно безумие на разум мой.
Аз тичах с всички сили,
без да се обръщам. Напред!
Във къщи. У дома!
По пътя ми високо светеше
и в очите ми грееше слънцето.
Животът е пред мен, си казвах.
Пулсира. Сгрява ме. Искри.
Кажи ми, слънце, отвисоко.
Само това ми кажи.
Кога започва любовта, единствената.
И свършва ли някога Тя?
Но си повтарях, колко отговорно е
да си жена във този свят,
защото зная, че майката,
дори нещастна, е Майка.
След това жена.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Миночка Митева Все права защищены
