M1234567891 (Миночка Митева)
432 13096
8 may 2013, 15:37

По сцена житейска вървя... понякога тичам 

  Poesía
582 0 4

 

В театъра житейски на съдбата,

най-мъчна роля си избрах,

да бъда майката,  която

не ще допусне майчин грях.

Аз зная  колко  е отговорно

да си жена в този грешен свят,

но майката, дори нещастна

е майка. След това жена.

Обичах до болка и вярвах,

ще устоя пред... любовта.

Не бива казвах си. И тръгвах.

Оставях всичко и всеки навън.

С треперещи ръце затръшвах

вратата зад себе си в тъмното.

Самичко там се спотаяваше

едно безумие на разум мой.

Аз тичах с всички сили,

без да се обръщам. Напред!

Във къщи. У дома!

По пътя ми високо светеше

и в очите ми грееше слънцето.

Животът е пред мен, си казвах.

Пулсира. Сгрява ме. Искри.

Кажи ми, слънце, отвисоко.

Само това ми кажи.

Кога започва любовта, единствената.

И свършва ли някога Тя?

Но си повтарях, колко отговорно е

да си жена във този свят,

защото зная, че майката,

дори нещастна, е Майка.

След това жена.

 

© Миночка Митева Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Много силен стих, Миночка! Поздравления! А за философията в него съм на особено мнение: майката трябва да не забравя жената в себе си именно за да не бъде нещастна, защото край нещастни родители растат нещастни деца, а ако родителите са щастливи, децата раснат уверени, с възгледа, че дори не всичко в живота да е наред, човек може да е щастлив.
  • !❤
  • "...но майката, дори нещастна

    е майка. След това жена."

    Но нали тя първо трябва да е жена, за да стане майка?
    Хареса ми.
  • Нямам думи!
Propuestas
: ??:??