По стъпалата
Във люлката човек е най-голям,
а сетне почва той да се смалява.
Спаска Гацева
Не ги броих, когато качвах се по тях.
Голяма бях за люлчената пазва.
След песента на мама ме обзе и страх,
по стълбите от люлката да сляза.
Но трябваше. Нали земята е дланта,
която всеки трябва да преброди.
Да посади дърво, да обере плода,
да вкуси от вода и от безводие.
Тогава почнах стъпалата да броя.
Достигнах връх – едно стъпало долу.
Огледах се, на него малко постоях,
до следващия – на стъпало второ.
Не стигна, че над него имаше един,
от който да докосна небесата.
Не връх, а някакъв човешки исполин.
Стъпало трето – близо до земята.
Видях и друг, и закатерих се натам,
усетих сила на попътен вятър.
Такива глупости... човек катери сам,
а горе вятърът не е приятел.
И ето, след четвъртото е само пръст.
На смърт и на живот ми тя ухае.
Тревичка ще изникне, цвете, после кръст.
Единият на мама. Друг – незнаен.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ани Монева Всички права запазени
