Стъпалата ти потъват в мекия пясък.

Оставят отпечатъци по морския бряг,

които бързо биват заличени,

изтрити от бурните вълни.

Вълните.

Те се разбиват силно, целите в пяна.

Яростни. Непреодолими. Безкрайни.

Отброяват последните летни мигове.

Чайките крещят пронизително.

Прехвърчат ниско над водата

или търсят трохи в пясъка.

Слънцето.

Бавно слиза към хоризонта, за да се слее с него,

разливайки се като топъл мед по морската шир.

Огрява небето с меките си изгарящи цветове,

запалва го отвътре и отвън,

изпепелява го и след това се скрива.

Избягва. Неусетно изчезва.

А ти стоиш там.

Замрял.

Неможейки да отлепиш очи.

Пленен от картината на умиращото слънце,

шедьовър на поредния художник,

дръзнал да облее небето с кървави цветове.

И се питаш, непроумявайки,

как въобще е посмял да го стори?

Как е посмял да го изпепели?

Целия свят.