Старинни къщи с
дворове запуснати.
Открехнати приканващо врати,
или заключени със катинари.
Рози и люляци
неудържимо цъфтят.
Дървета подивели – също.
В които птици пеят до припадък.
Попили детски тропот,
и смях, и сълзи коридори.
Огледала, познали черен креп.
Шум от пристигащи файтони
и заминаващи. Пиано.
Трапези празнични...
... А днес – зад счупени стъкла
с изящна дограма се веят
стари вестници като помахващи
ръце на хора, някога
живели в тези домове...
Дали след време
и зад нашите прозорци,
където сме обичали и мразили;
където са се смели и плакали
децата ни; където сме били
посрещани от летища и гари;
душите ни със скъсани пердета
ще помахват на минувачите
случайни?!... Сигурно.
А слънчеви лъчи,
и дъжд, и сняг, мъгла
ще падат над покривите на града,
докато съществува планетата Земя...
© Радослава Антонова Всички права запазени