Почти детска песничка
Помниш ли къщата, двора ни там,
дето растяха на воля надеждите.
Пееха слънчеви звуци от чан,
а ние скубехме на лятото веждите.
Виждаш ли вятъра? Играят деца,
метнали цялото време на рамо.
Скътали в ризките цветни петна
и две-три филии от тате и мама.
Чувстваш ли днес как животът кипи,
помниш ли още какви са очите му?
Бяхме високи колкото наште мечти,
до небето достигахме винаги.
Днес не усещаш ли колко далеч
сме от думите: вечно безгрижен.
Двамата с тебе си имахме меч
и искахме времето да пронижем.
И то на тревата науж да умре -
аз да се вмъкна отново в сукмана
и хванати с тебе - така за ръце,
просто завинаги там да останем.
Искаш ли вече да спрем да растем.
Дай да се върнем отново до себе си...
В нашето детство - вълшебният шлем
за незарснали под ризата белези.
Юлия
20.05.2012 *
бележка на автора: текстът е изцяло редактиран от първоначалния си вариант
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Юлия Всички права запазени
Благодаря!
