Под полумесеца на любовта
Издъхва лебедът на любовта сред дюните на залеза
и шията му призрачна е моста към финеса на звездите...
Кажи ми още ли сънуваш ехото прокажено от разказа
на онзи скитник, умиращ сам пред сала на мечтите.
Във възел гордиев душата стегната неистово се мята.
Проклинат устните ти примката болезнена на световете.
Вулканите мистични на изгреви безбройни в миг помятат
и сива пепел стеле се над гладните за бъдеще полета.
Сега си своята проекция, обречена на вечно минало, Поете.
Затрупан с изумрудени лъчи, родени от стоновете на патина.
Редиш задъханите от картечните дихания износени куплети.
Обрекъл верността си на най-несвършващата и студена зима...
Вървиш сред разкривени от прокълнатото настояще равнини.
Недей да спираш, а с раздрани от съмнението си нозе стигни
безсмисленото и бленувано от ордите безбройни Елдорадо.
Вселената бездушна прекосил, хвърли в пастта на бездната
родилната си радост!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
