Издъхва лебедът на любовта сред дюните на залеза
и шията му призрачна е моста към финеса на звездите...
Кажи ми още ли сънуваш ехото прокажено от разказа
на онзи скитник, умиращ сам пред сала на мечтите.
Във възел гордиев душата стегната неистово се мята.
Проклинат устните ти примката болезнена на световете.
Вулканите мистични на изгреви безбройни в миг помятат
и сива пепел стеле се над гладните за бъдеще полета.
Сега си своята проекция, обречена на вечно минало, Поете.
Затрупан с изумрудени лъчи, родени от стоновете на патина.
Редиш задъханите от картечните дихания износени куплети.
Обрекъл верността си на най-несвършващата и студена зима... ...