Подпирам си небето с мокра длан...
Подпирам си небето с мокра длан,
то може би и без причина плаче,
а навикът – на смърт е равнозначен,
отвътре – свят – от бури разлюлян.
Предпролетно съвсем е полудял
и носи стари болки, чувства нови,
руши света ми сякаш из основи,
не знам отде се взе, но без печал
очаквам тиха нов, гръмовен тръс,
познавам го, ей Богу и ме буди
усещане за смели... или луди?
Фитилът на сърцето, странно къс,
а въгленче – непозволен разкош,
вините ми – от обич оправдани,
и силата в треперещите длани,
небето да подпират всяка нощ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
