Посредник между богове и хора,

до болка стискал синьото перо,

ала не искал с никого да спори

за туй, което вече е било.

Духовен, но и груб, материален,

скован от студ, бил неговият свят,

а в стих, без страх, поетът свои тайни

разкривал сам дори пред непознат.

И вярвал в чудесата, и се носел

на вихрогон, с надежда оседлан,

ала вулкан - нестихващи въпроси -

напирал и от него бил терзан:

"Разделен съм от болки и от радости всякакви,

разделен съм на хиляди късове...

тук, в душата ми, цъфват пролетни макове -

вън, сред зимата, нося греха си!

Може друг да ме съди - нека има измислица,

ей така, за да бъде тръпчиво,

но... да има любов, да е земна и истинска,

за да стопля с пламъче живо!"

И му трябвала гумичка, за да изтрие

върху листа горчивите думи,

че сред много значения едничко му стигало -

той нарекъл го свято безумие!