На тиха уличка, в безумен град, 

едно прозорче неуморно свети.

Зад него- скрито в огледален свят, 

едно дете реди куплети.

И днес навън стихиите  беснеят.

Не стихва вятърът и чупи клони.

Едни очи във тъмното се смеят,

но глупава тъга ги гони.

Градът е наводнение от сълзи,

пожари от омраза и презрение.

Едно дете бедите мрази

и в думите намира вдъхновение.

За Бога... то, детето, сътворява,

превръща думите в мелодия.

А нашите души страхът пленява

и ги превръща във пародия.

Опитвам се да кажа, малко сложно - 

почти насечена ми е речта, ала

стихиите не спират обичта -

към близките, към себе си, към словото...