Поетът в мен умря
Не виждаш ли, че пишейки се мъча,
а поезията бледнее ми неистово
и всяка вечер съм облян във плачене,
и пишейки за теб, маскирам истината.
Как се страхувам даже да призная,
че в теб съм влюбен и се задушавам,
и от цялото безсмислено ласкаене
загубих битка... без да се сражавам!
Но Ти влезе с взлом в сърцето ми-имение
и конник бе, бичува ме със ласото,
сред пасбището там, на заточение,
превърна ме - вълна, излята в пясъка.
И днес мълчиш на всеки семпъл порив,
ръката ти държа, като с вериги,
аз нямам сили вече да се боря,
поетът в мен умря... това ми стига.
...
Но всяка вълна ще намери си бряг,
и всяка принцеса своя принц ще открие,
а усмихнеш ли се и погледнеш ме пак,
не ме отминавай... прости ми!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Димчев Всички права запазени
