Сега е удачното време да пиша –
когато поемам
по капка мастило.
Когато във рими издишам
небръснати, бледи, разрошени стихове,
по които лепилото вече изсъхва...
Когато се вслушам във смисъла.
Сега е прозрачен животът,
ала и аз като него
не мога да вдигна бетонени кули
от своето собствено его.
Сила ли нямам – не знам,
но навярно нагазил съм в калното блато.
А искам да бъда кристален.
И вече надзъртам отвъд долината
на черната сянка, която се мярка
като проекция, върху небесата.
А те са в очите ми – сивите бездни.
Значи тогава и аз съм поел
част от товара.
На цялата тази вселена...
© Константин Дренски Всички права запазени