Сега е удачното време да пиша –

когато поемам

                          по капка мастило.

Когато във рими издишам

небръснати, бледи, разрошени стихове,

по които лепилото вече изсъхва...

Когато се вслушам във смисъла.

Сега е прозрачен животът,

ала и аз като него

не мога да вдигна бетонени кули

от своето собствено его.

Сила ли нямам – не знам,

но навярно нагазил съм в калното блато.

А искам да бъда кристален.

И вече надзъртам отвъд долината

на черната сянка, която се мярка

като проекция, върху небесата.

А те са в очите ми – сивите бездни.

Значи тогава и аз съм поел

част от товара.

На цялата тази вселена...