Отчаяно опитвах да се върна

със гузната си памет в мойто детство,

мечтите си, когато в полет сбъдвах

и трудното бе повече от лесно. 

Защо ли? Аз не вярвам в мъдростта. 

Със опитът, човека става тъжен. 

Живее в паралелния си свят, 

където истина е само, ако лъжеш. 

Какво, че съм научил сто урока? 

Поуките не са по моя джоб. 

Оказва се, най-вярната посока, 

е тази на логичния ми гроб. 

Едни ще ме гълчат от свидна обич, 

а други ще преплюват моя кръст. 

За трети няма да съм нищо повече 

от цъкане с език и шепа пръст... 

Живота е, какъвто го направиш! 

Наслушах се на таз' летяща фраза. 

Детето в мен обича свойте рани. 

Поетът ме научи да ги мразя... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

28.11.2023