Поглеждане през вечността
Жесток е този свят, защо да крием,
нима не му личи във всеки миг?
Кажете ми как болката се трие –
не чувате ли канския й вик?!
Потънали сме в ярост безнадеждна,
със сто лица сме, но с една душа.
Животите ни пъзели подреждат
на прясно разнебитени сърца.
Не ме жалете, отречете всичко,
със смисъла, със пътя, с любовта.
Прощавам ви ... говоренето „лично“ –
аз гледам тоя свят през вечността!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Таков Всички права запазени
