Пожали ме, жар стихийна!

Пожали ме, блуднице жестоко чародейна!

Без твоя дъх измръзнал ще погина,

сърцето ми без твойто в него страшно зейна!

Смили се над изсъхващите длани,

смили се над пречупената ми душа!

Животът ми отвъд света ти тъй презрян е,

без шепота ти топъл оглушах!

Прегарят болните от сол целувки,

очите ослепяват в гъста тъмнина.

Невернице, излъжи ме пак, че ти си тук,

подай ми къс от себе си и пламък топлина!

Аз, сгърчен във отсъствието ти, умирам,

глас нямам - „помощ” да крещя!

Последните искри от огъня ти да събирам,

не ще да оживея. Ти цяла трябваш ми - шептя...

Да те сънувам - пак ще ме разнищиш,

да те чертая с пръсти върху своите гърди...

Ще те жигосвам върху себе си, Огнище!

Стихни поне за миг, за два във мене се роди!

И пак умри! Стъпчи ми кухото сърце!

Без твойта ласка чупи се от вятъра дори!

Литни, проклинаща лика ми без лице,

с косите си от свещ мен цял ме изгори!

Скови усмивките ми - скъсани мечти,

сълзите ми удавени до дъно пресуши!

И залости към твойта обич всичките врати,

плътта ми тръпнеща с прощални думи напраши!

А раните, дълбоки като дънери,

със пръсти в ями гробни превърни!

Разровени от пръст, надеждите са корени,

изгнили, безоксидни. Въздуха върни!

Но не! Не млъквай! В стих не избледнявай!

Почерни с поглед цветния ми жаден взор.

Косите ми без твойте мигом побеляват!

В килия скръстена не ме заключвай ти, простор!

Недей изцежда всяка капка вяра,

поне троха от обич трескава ми обещай!

Не пускай от сърцето си невинно звяра,

а само дрехите разкъсани на мен - голтака, ти раздай!

Пожали ме, кралице непреклонна,

без твоите въздишки нощем остарявам,

без твоята прегръдка самотата е вековна,

единствено в оковата на твойте пръсти оживявам.

Пожали ме, бурьо, тъй ухаеща на жертви,

пожали ме, парещ мой болезнен звездопад!

И пак ме приеми с едничката ми клетва,

че ти си смисъла, зехира, целия ми свят!!!

23.11.2005 г.