Поквара

Болката горяща вдън душата,

в стихове не мога да опиша.

Да отворя на тъгата си вратата -

жарта гореща в мене да издиша.

Не можете ме утешите!

Безнадеждност е забита в мен с пирон.

Зачезват ми една по една мечтите

и не ще се чуе отчайващия ми стон.

Дали по пътя есенна слана

осланила е случайно и моят ден?

По полето се е разляла зла мъгла -

на душата трюмът от злокоба наводнен.

Чистачът дявол кофата е разлял.

Горестта по пода бавно се разтича

Катранени са сълзите от жал

и не зная вече аз какво обичам…

Без рамо на което да опра

глава си жална, търсейки покой -

всеки път ме води към стена

и в душата раните заръбват в гной.

И потъвайки в горестното блато,

лицемерен присмех чувах аз от вас.

Нямаше ръка за мен, която

да ме изтегли в тоз преломен час.

Останал сред поквара сам самичък,

сред проклетата ви лицемерна сган -

с морал в света останал съм едничък,

Със чест си тръгвам - от светът презрян…