Парадокс ли е как все броях еднотипните дни,
а в кръвта ми се гърчеше вярата - сякаш малария?
Всеки изгрев ме гледаше с уж непокварни очи,
всеки нов ден измиваше мръсните длани на стария.
И не мислех дори да си търся убежище в мен –
да опра разтреперана съвест на спомен за светлото.
Даже въздухът, който издишам, крещи ужасен –
осветените дири са вече погребани клетници.
Огледалото шумно изригва във клоунски смях.
Руини от морал се тресат в унисон с личността ми.
Светъл изгрев закашля се остро от облаци прах –
аз изтупах постелката, дето лежа съвестта ми. ...