Понеже съм те искала до случване...
Понеже съм те искала до случване -
се случи да ми бъдеш вдъхновение.
Вън вятърът скимтеше като куче,
и търсеше на прага ми спасение.
Събираше на купчини листата,
и виеше по вълчи във комина.
А аз запалвах свещ във тъмнината -
за да те спра, преди да ме подминеш.
Заставах до прозореца, и чаках...
Измислях си картини, и сюжети.
И придобиваше полека мрака
очертанията на лицето ти.
Преди да зазори - навън излизах,
и търсех стъпките ти по тревата.
А нощна птица някъде наблизо -
кълнеше пронизително съдбата.
Събирах стъпките ти и се молех
да доживея следващото лято.
А после да умра. Или да мога
да дишам и без тебе на земята.
Събирах стъпките ти - а звездите
една след друга падаха от мъка.
Когато се събуждаха петлите -
прибирах и последната ти стъпка.
Подреждах ги на топло, във душата.
И с вятър луд под бялата ми риза
запалвахме пак нощем светлината -
за да я видиш, ако си наблизо...
Защото те обичах като куче -
ти затова ми беше вдъхновение.
С теб най-великия урок научих -
сами сме си и гибел, и спасение.
Гълъбина Митева
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гълъбина Митева Всички права запазени
