Понякога нощта ще е такава...
Във черна рокля идва вечерта
и сяда бавно в скута на Земята.
Тя пали с факла бедната луна.
Звездите като луди се премятат -
разбиват се в изстинала плът
на бездната.
Изсъскват и угасват.
Разплакани очите ни не спят.
А тя е тук - ранена и прекрасна.
В косите и се любят ветрове.
Мъглите и са прах в нозете боси.
Безмълвно всички болки пак зове
и черен гарван в шепите си носи.
Корсетът и дантелен бавно стяга
сърцата в разтрепераната гръд.
Денят се скита някъде побягнал
по стръмните полета и без път.
Червените и устни леко трепват
преди да се разсмеят в вълчи вой.
Разкъсват се окови.
И обети.
Умът я умолява за покой.
Ала сега е времето ù.
И остава.
Не казва "Лека нощ".
Боли.
Събужда.
Понякога нощта ще е такава.
Ще тръпне.
Ще изгаря.
Ще възбужда.
И ще си тръгне тихо с утринта
в издраскани съмнения-зеници.
Изстрадал ще се върне пак денят
да те попита:
"Още ли обичаш?"...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деница Ангелова Всички права запазени
