Попътно...
***
| Под мойта безумна и тихичка стряха, надеждата расне без почва и плаха... Все по нея въздишам печална и волна, макар да съм чужда на къщата болна... Да питам не искам, безсрамно в очите, отде са кръвта и солта на сълзите... Научих в мълчание, крайно достъпно, да виждам степта и да ходя попътно... Не съм разлютена и вече не плюя, отчупвам слуха си, щом проповед чуя... Разпръсвам попътно над степите сухи надежди за мойте обични и глухи... За тях съм посяла и крехко отроче, което в тъмата към мен да ги сочи... Откъртих си стряхата тиха, безумна и тръгнах в пустинята - хладна и лунна... |
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Арлина Всички права запазени
