Дочаках слънчев лъч да ме погали в мрачно утро,
а птичи глъч омайно се сбогуваше със есента
и тя си тръгваше, пътуваше към Теб със пусто
ято птици, уплашени във устрема си от снега.
Виелици и преспи свити в заскрежени думи
летят към облаците с полъх на сбогуване,
душата чака...вятърът брули
копнежни надежди в последно пътуване.
Малка искрица живот проблясва в тъмата,
частица от вяра изпратена с топъл заряд,
мами окото, подскача душата,
пада, след нея достойно тъгата... ...