Последна прошка
Рисувам гордост и безумие
в картината на вечността.
Отприщени са, мисля, думите,
побягнали от младостта.
Викам я и после гоня,
онази моя малка скромност,
оставих се и на пороя,
отегчен от тиха монотонност.
Смях, сълзи и много театър,
стонове и вик за помощ.
В главата вие буен вятър,
страховита, безпощадна пошлост...
Дъждът отмива, греховете...
Белези от нещо лошо,
кораби, разбити в бреговете,
искали последна прошка.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Георгиев Всички права запазени
