Рисувам гордост и безумие
в картината на вечността.
Отприщени са, мисля, думите,
побягнали от младостта.
Викам я и после гоня,
онази моя малка скромност,
оставих се и на пороя,
отегчен от тиха монотонност.
Смях, сълзи и много театър,
стонове и вик за помощ.
В главата вие буен вятър,
страховита, безпощадна пошлост...
Дъждът отмива, греховете...
Белези от нещо лошо,
кораби, разбити в бреговете,
искали последна прошка.
© Георги Георгиев All rights reserved.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
