Последна среща
Ти влезе все така прекрасна,
нечакана, но дълго звана.
И макар, че трудно зарасна,
в миг отвори се старата рана.
Щом те зърнах, повярвай, че нямаше
по-щастлив от мен на света,
а пожарът в душата изгаряше
тънката нишка на мисълта.
И светът за мен се изгуби,
онемях, зачупих ръце.
Подминавах намеци груби,
гледах най-любимото лице.
Но заговори ми думички празни,
запита ме най-тривиални неща.
И таз престореност тъй ме подразни,
че ми идваше да закрещя.
Да закрещя: "Недей преструва се,
какво ти коства да признаеш,
че и ти безкрайно вълнуваш се,
но се правиш, че нехаеш?"
Но ти играеш тъй умело!
Припомняш, че си тук за малко.
И всеки жест и поглед смел е,
а аз си мисля: "Колко жалко!"
Ти май наистина нехаеш
и си дошла, ей тъй, за шоуто.
И като че ли не играеш,
а туй ти е лицето голото.
Не тази маска любих вчера,
не нея съм целувал до забрава.
И колкото да се усмихвам и чумеря,
за мен това въобще не е забава.
Прехвърлих се на твоето ниво.
Запитах те за здравето накрая,
макар, че ме вълнуваше и то,
аз друго исках да узная...
Знам, че всичко днес е прах
и всеки спомен скъп изтрит е.
Не знам, по-точно не разбрах,
защо ти се намокриха очите?
Отиде си, след среща кратка, тъжна
в нечия чужда квартира далечна,
но, за да не бъде в нищо длъжна,
раздялата ще е дълга, не-вечна...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пламен Рашков Всички права запазени
