Последната надежда...
Светлината във тунела спира да мига.
Очите ми се взират в нищото.
Въздухът наситен отново не стига.
Светът и животът - всичко измислено...
Ръцете ми протегнати докосват вятъра.
Сълзите ми пресъхнали се стичат по лицето.
От Рая и от Ада безмилостно отпратена.
Със тежки удари тупти във мен сърцето.
Опитвам се да бъда аз отново силна.
Опитвам се да дишам въздух черен.
Отпаднала и уморена, толкова лабилна,
не мога вече да открия пътя верен...
Изправена отново и сама на кръстопът.
С глава все още гордо вдигната.
Да се боря вечно, докато сълзите спрат.
Но знам, че края още не съм стигнала...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Терзийска Всички права запазени
/ се стичат по лицето...
