Последната надежда...

1.11.2006 г., 0:19 ч.

Поезия

589 0 3

Светлината във тунела спира да мига.
Очите ми се взират в нищото.
Въздухът наситен отново не стига.
Светът и животът - всичко измислено...
Ръцете ми протегнати докосват вятъра.
Сълзите ми пресъхнали се стичат по лицето.
От Рая и от Ада безмилостно отпратена.
Със тежки удари тупти във мен сърцето.
Опитвам се да бъда аз отново силна.
Опитвам се да дишам въздух черен.
Отпаднала и уморена, толкова лабилна,
не мога вече да открия пътя верен...
Изправена отново и сама на кръстопът.
С глава все още гордо вдигната.
Да се боря вечно, докато сълзите спрат.
Но знам, че края още не съм стигнала...

Свързани произведения

Коментари

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

ria (Гергана Иванова)

2006-11-02T09:04:20+02:00

Много силен и изстрадан стих! Намери по- скоро изхода на лабиринта!
Laska (Ласка Александрова)

2006-11-01T11:53:07+02:00

Вдигнала си глава - продължавай напред!
Поздрави!
petinka67 (Петя Кръстева)

2006-11-01T09:56:59+02:00

Не,не си-пътят е дълъг,и освен с болка,е обсипан и с радости!
Успех,мила!
...
Сълзите ми пресъхнали/пресъхващи / се стичат по лицето...