1.11.2006 г., 0:19 ч.

Последната надежда... 

  Поезия
589 0 3

Светлината във тунела спира да мига.
Очите ми се взират в нищото.
Въздухът наситен отново не стига.
Светът и животът - всичко измислено...
Ръцете ми протегнати докосват вятъра.
Сълзите ми пресъхнали се стичат по лицето.
От Рая и от Ада безмилостно отпратена.
Със тежки удари тупти във мен сърцето.
Опитвам се да бъда аз отново силна.
Опитвам се да дишам въздух черен.
Отпаднала и уморена, толкова лабилна,
не мога вече да открия пътя верен...
Изправена отново и сама на кръстопът.
С глава все още гордо вдигната.
Да се боря вечно, докато сълзите спрат.
Но знам, че края още не съм стигнала...

© Петя Терзийска Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много силен и изстрадан стих! Намери по- скоро изхода на лабиринта!
  • Вдигнала си глава - продължавай напред!
    Поздрави!
  • Не,не си-пътят е дълъг,и освен с болка,е обсипан и с радости!
    Успех,мила!
    ...
    Сълзите ми пресъхнали/пресъхващи / се стичат по лицето...
Предложения
: ??:??