Последната надежда...
Светлината във тунела спира да мига.
Очите ми се взират в нищото.
Въздухът наситен отново не стига.
Светът и животът - всичко измислено...
Ръцете ми протегнати докосват вятъра.
Сълзите ми пресъхнали се стичат по лицето.
От Рая и от Ада безмилостно отпратена.
Със тежки удари тупти във мен сърцето.
Опитвам се да бъда аз отново силна.
Опитвам се да дишам въздух черен.
Отпаднала и уморена, толкова лабилна,
не мога вече да открия пътя верен...
Изправена отново и сама на кръстопът.
С глава все още гордо вдигната.
Да се боря вечно, докато сълзите спрат.
Но знам, че края още не съм стигнала...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Петя Терзийска Все права защищены
/ се стичат по лицето...
