5.06.2011 г., 21:36

Послепис

1.3K 0 12

Ще си отида. И след мене ще заплачат

дърветата и празните дворове.

А сградите ще потреперят в здрача.

Небето тихо ще тъжи отгоре.

И улици безименни ще хлипат,

на стъпките ми в ехото пленени.

Ще се покрие слънцето със дрипи,

за да не свети повече без мене.

И вятърът единствено ще скита

по нашите следи и ще отрича,

че всичко свърши.

И ще пита,

дали поне си ме обичал.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Мариета Караджова Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Ковачът на лунния сърп

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Разплитане на тишините

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Апостоле!

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Изгубих се в посоките на дните

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Душа

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Стаи за... отдих

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...