Посока
Светът ми е цветна разлистена къща,
в която боли ме да бъда сама.
Зеленото в мен от любов се разгръща
и ражда цветчета дори и в тъма.
Дъхът ми разлиства мечтите си нощем.
Очите му ронят сълзите си с глас:
"Върни се, не бързай... Аз чакам те още.
Ръцете ти топли сънувам в захлас."
Светът ми повяхва, когато обичам.
Забравям коя съм и търся се пак
по снежната кожа на влажно кокиче,
посока заченало в зимния мрак.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
