Поспри, човече, лудата послушай
И сипят небесата огън, жупел,
като свещици дните се топят.
С фалшива индулгенция откупил,
душата, виж, човече, що е ад.
И през асфалта огънят ще ближе
на делника ти босите пети.
Ти сам си своя враг и своя ближен,
откак Земята стара се върти.
Умират птици и повяхват китки,
заграбил си каквото си могъл,
морета по-солени и по-плитки
кипят и врат... От дявола по-зъл,
събираш, трупаш, стискаш... За къде ли?
Какво ти трябва? Обич, покрив, хляб.
Заключените чувства са изтлели,
препъваш се... Объркан, сам и слаб.
В душата ми започне ли да мръква,
аз всъщност съм най-лошият пророк.
Тя – вярата ми, и не стъпва в църква,
не ѝ е нужен нарисуван Бог.
Но боса съм сред въглените. Суша
не ще попари любовта. И мен.
Поспри, човече, лудата послушай.
Тръгни по път, от обич озарен.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
