Говорехме си Симе, как ще остареем,
и как ще спомняме си дните
и как ще си рисуваме пейзажи,
както не веднъж било е!
И колко странно си подхвърляхме
един на друг – Образо, я виж!
... и виждахме неща, които друг не вижда
и чувахме неща, които никой не разбира!
И си избрахме либета и пухета
в живота с нас да крачат
трудностите да споделят
и ценностите му да умножават!
И как се в нас заглеждат дечица
и как се чудят – как може това
и онова ума да занимава
кат` незначимо според тях е
И колко странна са игра и шашките
кат` пуловете са еднакви,
а дъската е шахматна и
що за партия сме разиграли
И няма да ни разберат
за разните ракурси,
за сенките и блясъците
от странните ни кадри
И как кръжец приятели
наоколо все сбирахме
и в тежко ги подкрепяхме,
а то взаимност обща беше
И нямаше сръдни, обиди
и подла завист, долни думи
злото с камъка затискахме,
врата отваряхме, добро да влиза!
А всичко много просто е
– обходили сме с тебе
неизбродими друми
без думи за възхита да пестим!
За находките красиви
от нашата България,
на която не изневерихме
и на децата наши завещахме!
И не щадяхме сили
да поднасяме на всички
да видят, да усетят
видяното от нас!
Старахме се да бъдем
с човеците човешки
с диваците открито
да имаме лице без грешки.
А сега ...
... четиридесет дни
веч те няма ...
и още много - не, а нивга
няма да те има,
но паметта за теб не ще изчезне!
Е-еех, Симе ... !
19 май 2015
© Цветан Костадинов Всички права запазени
Стиха е силно въздействащ.