Потъвам в скръбта на нечии очи...
Потъвам във скръбта на нечии очи,
а в тях се настанила удобно горестта.
И няма изход - вечните беди
познайникът единствен са в света.
Подпряло детска си ръка
на столчето ощърбено, навяващо печал.
Единствена опора в мрака се явява тя -
играчката-меченце, подарък закъснял.
А от прозореца смъртта зловещо дебне,
разтворила в очакване свойте пипала.
От страх момченцето не смее да погледне,
защото знае - Тя го чака „у дома".
В живота впило малките си пръсти,
забило ноктите във пода сив.
Не иска чрез смъртта да се отърси,
да бъде весел - иска, да е жив.
Да чувства, че обича, да знае щастие какво е.
А не в света да бъде само ехо, отражение.
Пред прага на смъртта да каже, че живот било е,
че вярата бе неговото изкупление.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Боянова Всички права запазени
