Потъвам в скръбта на нечии очи...
Потъвам във скръбта на нечии очи,
а в тях се настанила удобно горестта.
И няма изход - вечните беди
познайникът единствен са в света.
Подпряло детска си ръка
на столчето ощърбено, навяващо печал.
Единствена опора в мрака се явява тя -
играчката-меченце, подарък закъснял.
А от прозореца смъртта зловещо дебне,
разтворила в очакване свойте пипала.
От страх момченцето не смее да погледне,
защото знае - Тя го чака „у дома".
В живота впило малките си пръсти,
забило ноктите във пода сив.
Не иска чрез смъртта да се отърси,
да бъде весел - иска, да е жив.
Да чувства, че обича, да знае щастие какво е.
А не в света да бъде само ехо, отражение.
Пред прага на смъртта да каже, че живот било е,
че вярата бе неговото изкупление.
© Петя Боянова All rights reserved.
