Повест за изгубения дом
Да се завърнеш в бащината къща
когато тя битува като спомен
и след като угасне вечерта
от утре сутрин пак да си бездомен.
Във вихъра когато те отнася,
комуто ти се плахо подчиняваш,
да минеш и да заминаваш
низ родна стряха като гост нечакан.
Блазне те листака жълто-цветен,
падаш като сладък плод изгнил
необран от безхаберен
наш стопанин драг и мил.
Сънуваш ли – дрънчат окови,
свободен значи няма как да си.
Че ти си пред родината виновен,
впил морен поглед в старата икона
на Ботев и на Левски се моли.
Плачи.
Когато е излишен,
плачът отеква като зов
от който споменът се храни
насред изгубения дом.
Oгнището на детската печал
събира сухи вишневи дръвчета,
когато грабне есента последните листа
и старата на прага,
стаила дъх в усмивка блага,
да чака и да се надява,
да чува твоето
“мамо,
мамо”.
стои навън.
О, тя не предполага,
че буря идва.
Тътен.
Ураган.
Птиците за път се видгат и
неистово пищят.
Ето бащината къща – грозна и опустошена.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Владимир Вецигян Всички права запазени