Повест за изгубения дом

Да се завърнеш в бащината къща

когато тя битува като спомен

и след като угасне вечерта

от утре сутрин пак да си бездомен.

Във вихъра когато те отнася,

комуто ти се плахо подчиняваш,

да минеш и да заминаваш

низ родна стряха като гост нечакан.

Блазне те листака жълто-цветен,

падаш като сладък плод изгнил

необран от безхаберен

наш стопанин драг и мил.

Сънуваш ли  –  дрънчат окови,

свободен значи няма как да си.

Че ти си пред родината виновен,

впил морен поглед в старата икона

на Ботев и на Левски се моли.

Плачи.

Когато е излишен,

плачът отеква като зов

от който споменът се храни

насред изгубения дом. 

Oгнището на детската печал

събира сухи вишневи дръвчета,

когато грабне есента последните листа

и старата на прага,

стаила дъх в усмивка блага,

да чака и да се надява,

да чува твоето

“мамо,

мамо”.

стои навън.

О, тя не предполага,

че буря идва.

Тътен.

Ураган.

Птиците за път се видгат и

неистово пищят.

Ето бащината къща – грозна и опустошена.