Повикай ме да гледаме Залеза...
Повикай ме да гледаме Залеза...
Замръкнала самотна на скалата
стоиш ли в унес, както на молебен,
а Слънцето потъва във водата
и я разпалва в Залезът вълшебен,
тогава ме повикай- да сме двама,
да гледаме към Залезът разнежващ,
сложи глава на мъжкото ми рамо,
че всеки залез идва и с надежда...
И тя ще бъде тук и след последните
му светлини, когато заблуждаят,
а аз ще ти разказвам за легендите,
които съм научил из Безкрая...
Защото много, много дълго скитах
прегърнал ужасът от Самотата:
и жаждата в Пустинята изпитах,
и яростната сила на Вълната!...
... Да гледаме: понесени в мечтите,
как нежно се преливат цветовете
и как в морето гаснат светлините,
а с тях угасват даже ветровете...
Във цветната каскада е прекрасно
да тържествуват диво сетивата,
но ме повикай пак, че е ужасно
сама да си, дори и с красотата...
... А Огненият диск ще се усмихва,
не бързащ във морето да изчезне...
Стихията полека ще затихва
в нощта очарователна и звездна!...
И грабната в усещането дивно
от зелезната същност носталгична,
повикай ме, и точно тъй: красиво
ти в моят Залез, скъпа ме обичай!...
... Единствен във Стихията вселенна
с магията си, Огън ритуален,
трепти пред нас с Енергия неземна-
от Слънцето угасващо разпален...
С последните отблясъци потъва
и гасне уж в Стихията огромна,
не вярвай скъпа, вече се разсъмва
и Изгрев е оттатък хоризонта!...
Коста Качев
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
