Прашинка нежност и причастие...
Прашинка нежност и причастие...
Понякога се взират вътре в мен
очите ти запомнени от минало,
дъха ти във дъха ми пак стаен,
сърцето ми прегръща доизгубено.
Прощавам ти предателства и грях,
смълчана в теб се гмурвам безоткатно
и някак си изчезва моя страх,
душата ми се рее всеобхватно.
А ти си малък – стръкче от трева,
една прашинка нежност и причастие,
обгръщаш ме отново с топлина
във сънено космично междучасие.
Оставаме преплетени така –
две влюбени вселени за дописване,
до кокал ни изгаря пак страстта,
заключена във пръстите неистово.
Със утрото си тръгвам аз от теб,
отдавна очертала свойте граници
и продължавам в шепнещия ден
да те пресрещам в купищата странници,
които ме запазват все добра –
една звезда предречена в небесното,
която ще прегърнеш във дъжда,
когато се досбъдне неизвестното.
05.11.2017г.
Елица
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елица Георгиева Всички права запазени
