Празен силует,
без лице,
но някак знам, че той е твой.

Дори мирисът напомня ми за теб
и че нявга бе и мой.

Дори без образ на лице, 
аз виждам в него твоята усмивка.
Очите ти кафяви, вперени във мен
и спомен от последната целувка.

А дали някога ще видя те отново
или всичко си остава само в моята глава?
А дали и ти си спомняш мъничко за мене
и усещаш мойта самота?

На тез въпроси отговорите аз нямам, 
имам само празен силует.
Дали е твой обаче,
силно се надявам
и продължавам към последния куплет.

И след тази малка, наша среща,
дори реална да не е,
сърцето си припомни и призова те,
и в сънят ми ти дойде...