Празник
Капеха салкъмите, очите ми във тях превити
се взираха да срещнат нежни спомени.
Листата са повехнали, а моето чакане
увяхнало се стичаше по листите.
Удавих в себе си въздишките.
Притиснах от несбъдване очите си.
По дяволите смислието. Нечовешко е
във липсите да търся грешките...
От прошките, с които си прощавах,
венец изплетох, за да ми простят.
Душата, като книга я разтварях,
а слепи са очите, за да ме четат.
Простих и непростеното на другите.
На себе си простих и смъртния си грях,
че някого до смърт обичах,
а той не ми принадлежи във този свят.
Любов, прекипнала от лудост,
с която хиляди звезди броях,
сега в обятията нежни е на друга,
а аз без нея да празнувам... как...
И виното пенливо не теши ме.
Ракията е люта, като мрак.
Любов щом нямам до сърцето си,
как да премия този здрач във цвят?
Това е празникът навярно,
да осъзная, че наивността е грях.
От днес си обещавам да съм силна,
а вярата ми да не осъмне в страх.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
