Много бързо върви към края следобед

и пред мен в залеза почива си хоризонта...

Ръмженето на този стол, нарушава мълчанието

и нежен бриз по клоните на дърветата,

връща ме към живота, който ми е по съдба...

И докосва ме, изпълва празнината...

от преди, когато живях, за да умра...

но се събудих за живот и този път...

наистина ще живея, дори да умирам...

В този красив залез, в тези червени цветове, 

които ме целуват, които ме галят и ласкаят

докато слънцето пада зад планината....

отново се родих и в плач изгрева видях...

И усмихвам се на този миг пълнота,

в тази огромна празнота от преди...

Усмихвам се, нощта идва при мен,

и леко пада върху мен с обичането си...

Една красива луна, заобиколена от безброй звезди,

която осветява тъмнината и така светла ме прегръща.

А аз се оставям да ме прегърне и прегръщам я и аз...

Благодаря ти, че не съм празнина...