Пред Спасовден
Вчера повикахме мъртвите.
И погребахме родната къща.
Да бъдат спокойни душите им
там, откъдето само любовта се завръща.
Мама ви на умряло
пред залостена порта (не видя, че оградата липсва),
синджирът стана клепало.
Някой в юмрук душите ни стисна.
После, ранена кошута
през двора в шубраците хукна,
да догони последния спомен,
скътан в изронена тухла.
Диво израсли черници
подаваха плод,
сякаш баба беше ги учила
с почерпка да срещат
тук всеки неин гост.
Мама плаче и наднича по стаите.
Грозно шетал там дяволът чер -
вратите избил, вилнели са с халите
и живота задраскал в своя тефтер.
А къщата,
прибрала покрива във себе си,
огнище стъкмила
в самата си среда.
В ъгъла постелките и чергите
все още чакаха да стоплят сирота.
С жар от пладнешкото слънце
и сълзите - кристалчета тамян
прекаждахме най-светлия си спомен,
в детска люлка, под ореха люлян...
Небето гледаше ни синьо
с топлите очи на баба и на дядо.
Черниците
подаваха ни вместо жито
от своя плод.
Със дланите на баба.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лъки Всички права запазени
