Предадена
Аз ти вярвах, приятелю. Най-старомодно ти вярвах.
Мислех, има значение – в този циничен живот.
Днес съм мъртва. На пепел и пръст съм, студена жарава.
Ако духнеш, ще стана на облак от бивша любов.
Знам защо ме предаде. Ах, демони имаме всички,
но въпросът е правим ли нещо, за да ги възпрем.
Знам защо ме предаде... но всъщност не знам как обичаш
и във същото време разстрелваш човека до теб.
И съм бивша душа, изтъняла до призрачна сянка,
и съм бивша жена, излиняла до блудкав парфюм.
В будоара на смачкани чувства лежа на кревата
и наум се наливам с абсент, а ми трябва куршум.
А мъже ме харесваха някога, знаеш ли, мили?
Даже после, когато съвсем се предадох на теб.
Бях мечта. Съм мечта. Съм звезда за керван бедуини,
все мъже като теб – и съзират оазис във мен.
Ще ти кажа, приятелю, нещо за хорската слабост:
за какво си човек, ако нямаш едната си чест?
Старомодно е, да. Но нали старомодна е правдата.
А без нея светът ще е кух и със кухо сърце.
Как ли бих продължила сега... Пожали ме, не питай.
И не дишай – че духнеш ли, мигом ще стана на дух.
Нещо много красиво във мене почти е изтрито.
И съм пътник самотен в разбит насред път автобус.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Евстатиев Всички права запазени
