Предателят в мен
Не ми е отреден божествен трон -
живея ден за ден, човек съм просто,
но по неписан никъде закон,
съпътстват ме дванадесет апостоли.
Посланици на мир и красота,
носители на вяра в светло чудо,
които да ми будят радостта.
Разбира се, един от тях е Юда.
Обесил се е? Не, той в мен е жив,
готов във всеки миг за изненада.
Отдавна е привикнал да е крив
и никак от съдбата си не страда.
Предава ме - това му е в кръвта
(предателят, такъв е по природа).
Наричах го с най-черни имена -
подлец окаян, жив вандал, негодник...
Накрая го нарекох и... сърце
(друг няма срещу мен да се изправи),
а той доволно пляска си с ръце
и нагло ми се хили, до забрава.
Библейският разкая се и с плач
в света на сенки бързо се пренесе.
А моят Юда - скитник в мътен здрач,
се смее. Хич не мисли да се беси.
Не го осъдих. Май, че му простих -
така законът древен повелява.
Помилвах го, предателството скрих
и избора свободен му оставих.
Защо ли!? Не защото е герой.
(Нима да си различен е награда!?)
Дванадесет са. Да, но само той
се осмели. И само мен предаде...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Вики Всички права запазени
