Залязва слънцето в кирпича.
Ливадите са пусти пиаци.
На завет сминдух се препича
под потъмнелите сачаци.
А хълмовете с бърчините –
кардиограма на земята –
са облачета в синините.
На вятърно въже се мятат.
Красива охра на мокет
постѝла от листа гората;
лозята тънат в берекет,
подготвени за вино свято.
Подскачат в пожълтяло гумно*
врабците. Вятърът ги носи.
И стадо якове безшумно
пасат на нивите в откоса.
В нюанса от небе се взирам
с усмивката си до насита
и в миг от рими композирам
предесенната си сюита.
_______________________________
* – гумно - мн. а, ср. Диал. Равно и утъпкано кръгло място, където се вършее с добитък, харман.
© Владислав Недялков Всички права запазени