Студът отдавна е превзел света.
Не му е нужна снежната стихия.
Потънали изцяло в битие и суета
сърца отново чакат коледна магия.
Небето пали приказните си фенери.
Дали спасителна звезда ще се роди?
Надежда като малко зрънце зрее
и с жажда отброява оставащите дни.
Главите си привеждаме в смирение,
обзети от мисли за грях и покаяние.
Душите отново търсят път за прошка
за всяко нанесено от тях страдание.
И всичко сякаш ражда се наново,
ден първи на Велико сътворение,
но в мен е някак много неспокойно
и ме човърка измъчващо съмнение.
Ако днес пред нас смирен застанеш,
надежда давайки със истински слова,
дали отново няма пак да те разпънем,
с предателство да прободем плътта.
Не зная, Господи, но силно вярвам в теб!
С нас носиш към Голгота всеки кръст,
а любовта ти вечно жива и прощаваща
помага ни да бъдем дух, не само пръст.
© Лора Петкова Всички права запазени