Представа нямаш колко те обичам
и колко страхове са ме подгонили,
и как ледът, по който тичаме,
щом спука се, ще бъдем спомен.
Във себе си тогава замълчавам.
Прегръщам блянове. Очите пълня.
Минута няма без да се надявам
в сърцето да ме вземеш. Да покълна.
Признавам си, ужасно ми е трудно
и свивам се на топка, за да пазя
от смъртните коварни удари
една любов, като чуплива ваза.
Предства нямаш колко те обичам!
Със всяка част от мен и всяка фибра.
Душата ми те моли, за да дишам,
че всеки ден по малко тя умира...
Danny Diester
27.10.2017
© Данаил Антонов Всички права запазени