Прегръщай ме!
Прегръщай ме, щом ситно завали
и в капки дъжд намеря се отнесен.
Понякога от утрото боли,
когато вечерта напомня есен.
Сезонно променен от паметта -
отдавна не владея кръговрата.
Дори да си поискам младостта,
зацикли през годините съдбата.
Обреченост косите посребри
и бръчици по скулите изплете.
Уж пламъчето още ме гори,
но есенес отдавна не е лете...
Почуква болка. Вляво, като стон.
Дори не намалява с валидола.
Отиде си най-топлият сезон,
подобно мъх, изронен от топола.
Сега ме спомня дъжд. И ме вали.
А капките се плъзват. Като влага.
Дали съм бил? Или пък сме били?
Повторен шанс животът не предлага.
Ще свърши филмът. Без възторг и бис.
А аз ще се прогизна от пороя.
Че есента е точен послепис,
подобно хлад след пламъка на зноя.
Прегръщай ме! И с порив ме задръж!
Дъха си влей в дъха ми! Да ме има!
Едва привикнал с есенния дъжд,
не съм готов да ме попари зима...
Ясен Ведрин
(Тленен остатък)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ясен Ведрин Всички права запазени
