Прераждане
Прераждане
Кучето бе легнало напреко
на улицата. Точно по средата.
Приличаше на парцалива дреха,
захвърлена при бързане от някой.
Изглежда, че асфалтът беше топъл
и затова не смееше да мръдне.
То с тялото си пиеше живота,
а ние се бояхме, че е мъртво.
Припичаше на слънцето гърба си.
И нищо друго нямаше по-важно.
Колите се отбиваха от пътя,
а можеха спокойно да го смажат.
Опитах всичко. Помня, че го молех.
Развиках му се, че беда го чака.
А то едвам окото си отвори,
погледна ме - като че вижда мравка...
И бих ви се заклел, че проговори -
не ставало от мене самарянка.
Добро за него, щял съм да му сторя,
ако се махна - да не правя сянка.
Повярвайте, останах поразен.
Дори ми прозвуча като команда.
Лежеше на асфалта - Диоген.
А аз... само се казвах - Александър.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Александър Калчев Всички права запазени
